От известно време правя едно проучване измежду близки познати и не чак толкова, относно невероятния стандарт на живот, който води средностатистическия българин. Повечето от хората, с които съм разговарялa напоследък, ми споделят, че поне веднъж в годината ходят на почивка за седмица, разполагат с по два автомобила в семейството, веднъж на две години ходят на екскурзия в чужбина и живеят в доста скъпоструващи апартаменти. И аз се замислих, че уж сме бедна държава и народа е на ръба на оцеляването, но всъщност май не е точно така. По улиците – Мерцедеси, по хората – Диор, апартаментите – мезонети, а не спираме да се оплакваме. Според мен, има два варианта: или не сме бедни, или всички тези материални придобивки не са наши. Ами да, май е така! Къщата и колата са на лизинг, а дрехите и парфюмите са закупени с кредитни карти. В един момент банките могат да ни оставят не само на улицата, ами и голи и боси. Иначе, всички се изживяват като филмови звезди! Американския начин на живо навлезе и при нас. Е, поне в това отношение ги стигнахме американците – също като тях живеем на кредит. Ааа, който не може да мигне нощем от наличието на толкова задължения какво да прави?
Светослав Кантарджиев за промените в НК за културното наследство
Няма да крия интереса си към антикварните вещи. Самата аз съм запален аматьор-колекционер и още пазя събираните от баща ми марки и се старая да попълвам от време на време колекцииката. Освен това не изхвърлям получена по пощата картичка още от детството си, както правеше и майка ми, за това имам цели две кутии за обувки с такива. Често ги показвам на децата си и им разказвам какви времена бяха и как сме живеели тогава.
След като чух за готвените промени за новия проектозакон за Наказателен кодекс, по специално частта отнасяща се до културното наследство ми стана направо лошо. Слушах не едно интервю по темата, което се и превърна в повод за написване на тази ми статия. Според мен закон, който ще задължи регистрация и идентификация на вещи по-стари от 50 години ме прави автоматично гражданин, който непременно ще трябва да отиде да регистрира колекциите си, колкото и лични, аматьорски и незначителни да са те. Да ме накарат чрез закон да регистрирам имуществото си бих го нарекла ограничаване на човешката свобода и правото ми на собственост. Надявам се такъв закон да не се приеме, след като вече антиквари, колекционери, нумизмати и арт търговци реагираха остро срещу предвижданите промени. Добре, че има хора като Светльо Кантарджиев, Кирил Христосков, акад. Светлин Русев и проф.Николай Овчаров, да изказат публично своето мнение и да просветлят явно невежите законотворци за спецификите на материята, в която си позволяват да се намесват. Вярвам, особено на Светльо Кантарджиев, който е не само член на Съюза на колекционерите, но и учредител на Фондация за опазване на културното наследство „Мизия?, когато твърди, че абсурдността на закона се крие в безсмислената регистрация на огромно количество вещи.
Най- притеснителна е санкцията, която се налага – от 4 до 6 години затвор, парична глоба и конфискация, ако не се декларира вещ. Според думите на Кантарджиев големите колекционери и антиквари отдавна са регистрирали и дори са пожелали археологическа идентификация на колекциите си. Но какво ще стане с незначителни граждани като мен, които дори не са професионални колекционери, а просто сме любители и малко плюшкини, или сме се осмелили за закупим от антиквари ат някоя картичка или марка, просто защото им е харесала.
Единственото, което мога да направя и аз подобно на нашите видни културни дейци е да застана в позицията „против? гласуването на измененията като човек, който се чувства засегнат.
„Цигани“ или „роми“?!
Привет от мен! Вчера слушах по радиото много интересна дискусия за отношението на българина към етническите малцинства. Няма да отричам, че в предаването казаха доста верни неща и щях да вписвам днес абсолютно положително за него, ако не беше последното изказване на водещия. За миг забравих всичко, което бях чула до този момент.
Според съответния „експерт“ и неговия гост, няма да споменавам имена, защото в случая не са важни, думата „цигани“ за съответната етническа група трябва да бъде заменена с „роми“. Ние, българите, използвайки първото от споменатите названия сами създаваме в обществото си негативна нагласа към мургавите ни братя и по този начин не съдействаме за тяхната асимилация.
Драги ми господине, нямам нищо против каквато и да е дума от който и да е речник. Ако иска и закон да гласува Народното събрание, все ми едно. Ако наречеш магарето „кон“, то пак ще си е магаре. По мои впечатления проблемът тук не е как говорим за тях и дали имаме желание да ги приемем, а дали те имат мотивация за адаптация. Всички знаем, че отговорът е НЕ. Ако беше ДА, най-малко представителите на ромското малцинство щяха да се стараят да спазват нашите закони и обичаи, а не да правят каквото си поискат и да живеят все така на гърба на нацията ни. Бързам да дам примери. Ромски девойки все още се продават край Стара Загора. Все още се вдигат ромски сватби, които излъчват „самотни“ майки, за да получават помощи. Повечето от тези индивиди не посещават умишлено училище. Млади и здрави са, но немалка част от тях не се хващат на работа, а предпочитат да просят. У нас наричат себе си турци, но в чужбина признават, че са българи. Нямат здравни и социални осигуровки, нямат и възпитание, лъжат и крадат, защото е по-лесно. Ние българите от своя страна сме принудени да търпим това и каквото и да правим не можем да вдигнем гетата им от централните части на градовете, защото ги пази Конвенция за защита на малцинствата.
Това е реалното положение по въпроса. За жалост малко са ромските семейства, които са напуснали махалите, образоват децата си и са си взели хляба в ръце. Тях дори вече не можеш да ги разпознаеш като ромски, защото самите те няма да ти се представят като такива, не говорят като такива и не се излагат като такива.
Много села с нетипични имена
Напоследък съм доста пробългарски настроена ли, и аз не знам, или просто попадам на родни симпатични неща, за които не мога да не отделя два-три реда в блога си…
Ето например днес ще ви попиша за това колко много села имаме с нетипични имена. Някои носят названията си от стари 
поговорки, от народни суеверия или са просто игра на думи, останали от едно време. Вдъхновението за този пост ми дойде от една приятелка, която си публикува снимка до табелата на село „Вещица“ (?!) в Северозападна България. Потърсих и разбрах защо е наречено така. Името идва от робско време, когато в селото живели много турци. Един от тях бил едър земевладелец и чифликджия. Държал на порядките на религията, което означавало, че мястото на жената е забулена до печката. Един ден се разхождал край реката и попаднал на няколко къпещи се български жени. Понеже консерватизмът на възпитанието му не позволявал подобна гледка, той се разкрещял „Вещици… вещици!“ 🙂
Затърсих и други нетипични имена и попаднах на село „Непразненци“ в близост до Перник, както и редица смешни габровски села като „Торбалъжи“, „Къртипъня“, „Пържиграх“ и „Бърборци“. По-интересна е историята на „Търбалъжи“, според която местен козар много обичал да разказва различни приказки и легенди и да разсмива хората. За това съселяните му казвали честичко да бръкне в „торбата с лъжите“ и да ги разсмее с поредната история…
Наглостта, прехода и Христин Петков
Наглостта на някои наши политици просто никога няма край. Да, говоря точно за Волен Сидеров – човекът с почивките за по 30 000лв., дадени му от „приятел“, човекът с побоищата пред храмове, излагациите по самолети, удрянето на полицаи…
Сидеров – човек с психопатска физиономия и начини на изразяване, който няма абсолютно никакъв срам, а безкрайна наглост на негово място. Ако сте журналист, той и свитата му с часове могат да ви прекъсват, да сменят темата крещейки, да обръщат въпросите ви, започвайки да ви обвиняват, и всякакви други такива долни ходове, неподхождащи на човек, който носи титлата „народен представител“, неподходящи на човек, който се чувства невинен в това, в което го обвиняват.
Колкото и да ми е тъжно, ще трябва да призная, че все още има хора, които гласуват и ще гласуват за Сидеров, въпреки всички негови издънки. Въпреки че за повечето от нас е очеизвадно, че той не се бори за абсолютно никакви националистически идеали. Конспиративните му книги, пламенните му в стил Хитлер речи не са нищо особено, просто популизъм, който обаче действа на шепа хора у нас, за съжаление достатъчно на брой, че тази партия да влезе в парламента.
Гледам и не вярвам на ушите си. Ще се нормализира ли някога тази държава? Ще спрат ли такива клоуни като тези от Атака да процъфтяват в политическия ни живот? Или както беше казал един бивш кмет на Сливен – Христин Петков в свое интервю – преходът скоро няма да приключи, защото манталитетът ни не се е променил – все още вярваме като глупаци, гласуваме като слепци, спим като овце.
Професия „Млад психолог“ или за разликата между МЕН и АЗ
Като студентка по психология, явно започвам професионалната си практика доста от рано. В последните три месеца си дадох сметка, че повечето ми приятели ме търсят, за да си споделят проблемите и да намерят решение за тях, просто да се оплачат или защото имат нужда от одобрение. Не малко са и приятелките ми с доста ниско самочувствие, които потърсиха утеха по празниците.
Честно казано още не се чувствам като един истински психолог и не бих могла да прилагам техниките от учебниците, но пък за сметка на това се научих да изслушвам хората. Открих, че не само на теория, а и на практика това е най-важното нещо. Всеки човек има нужда да усети собствената си значимост, а това обикновено става, когато разговаря предимно за себе си и за собствения си живот. Така веднага можете да разпознаете човека със самочувствие и този без. Първият почти никога не мисли за личността си като част от света и когато започне да споделя ще използва думите мой, моя, моето, което по лични наблюдения е… твърде лично, интровертно, ненатрапващо се и доста често остава незабелязано. Този човек ще се оплаква, че не е изслушван от приятелите си, няма смелост да говори пред хора и обикновено се облича така, че да не се натрапва на очи.
Самочувствието пък се познава по честата употреба на местоимението АЗ. Ако всяко второ изречение на събеседника ви започва с Аз, то вие си имате работа с човек, който си мисли, че е прав и поставя мнението си винаги над това на останалите. Аз е близко и до самохвалство, което нерядко дразни околните. Така че не бива да ви учудва, че тези индивиди могат да са в двете крайности – или обградени с по интелектуално „ниски“ хора, или много самотни.
Внимание, тук говоря за прекомерната употреба на думите мое и Аз, а не за всекидне
вната, когато хората ги ползват, за да разкажат какво им се е случило през деня или с какво се занимават!
Та така с моите наблюдения… Това, което правя и с двата ми типа приятели е просто да ги изслушвам и да им задавам насочващи въпроси, така че те сами да стигнат до решението на проблема. Защото вярвам, че всяко изговаряне на тревога, води до нейното преминаване. Действа – независимо нивата на самочувствие.
Новият ми любим салон – Alure
На добрия си вид държа много и се подлагам на много лишения за него. Обикновено подръжката и развитието му ми е повече задължение, отколкото удоволствие, и колкото и да се преструваме – с повечето жени е така. Хубавото тяло и външен вид просто изискват многобройни жертви и са истинска работа по себе си, с прилежащите й усилия и ежедневни задачи, които не търпят отлагане – колкото и да си уморена от натоварения ден, например.
Затова се радвам, когато имам удоволствието да ходя в изискани и добре управлявани салони за красота като Alure, където чисто и просто се наслаждавам на услугите, които се извършват по мен –фризура, педикюр и маникюр, масажи и други – всичко обединено на едно място и с обслужване от професионалисти, което е наистина качествено, без редовните обсъждания на клюки и прекалени лиготии от персонала.
От години недоволствам от всевъзможни столични салони за красота, където плащаш като принцеса, а те обслужват като селянка – без към тези епитети да прикачам каквото и да е лошо значение. Просто нискообразованият персонал прибираше тлъсти суми за едно най-обикновено боядисване или прическа за официална вечеря, а качеството на изпълнение беше ниско. И като обиколиш 15 такива привидно луксозни места, се разочароваш от цялата гилдия фризьори и от всички салони за красота.
За щастие в Alure нещата са различни. Засега поддържат много високо качество на работа и са подбрали персонал, който върши работата си с усърдието на занаятчия и когато желанията ти са били изпълнени точно и резултатът е добър, няма как да се оплачеш. Салонът се намира до Студентски град, на „Проф. Георги Златарски“ 9.
Лично аз преоткрих удоволоствието от разкрасяващите услуги и ви препоръчвам това местенце – цените също не са главозамайващи 🙂
От българско към световно
Българското си е българско… или не съвсем. Наскоро ми попадна статия за това, кои български „неща“ са патентовани като БЪЛГАРСКИ и популярни като такива по цял свят. Ако вярваме на статията това са: чипровските килими, бялото саламурено сирене, лютеницата, суджукът/луканката, българското кисело мляко, българското розово масло.
Оказа се обаче не само с народните патенти с екзотичен традиционен привкус България може да се похвали. Ние имаме доста по-голям принос и в световен план. Оставям на страна компютъра, който не е патентован като чисто български, оставям и на страна странното ЗАБРАНЕНО изобретение, което, според слуховете, можело да дели надлъжно банкнота на половина. Визирам една последна новина.
Преди няколко дни група български учени са направили два патента в сферата на екологията и индустрията. Не ми стана ясно точно какви са те, но представят начини за намаляване на вредните емисии от въглероден диоксид от двигатели с вътрешно горене , както и от ТЕЦ (ползващи въглища), парни кораби и други замърсители.
Ако това стане реалност съм сигурна, че в света вече ще ни знаят с не толкова обикновени неща, а България ще стане известна и с общото подобряване и поддържането на екоравновесието на околната среда.
Българско национално обединение, тук и сега!
Изумително е колко са единни ромите винаги, как се защитават до кръв, независимо кой крив, кой прав; колко са сплотени испанци, италианци и пр. народи, когато са зад граница; как гърците не отстъпват и крачка назад от гражданските си искания по протести, независимо че цял свят ги обвинява в готованщина; колко кръв се проля на площадите в Турция…
А ние?! Ние се срамуваме на говорим на родния си език зад граница, след 3-4 месеца в Англия започваме да питаме с вдигнато кутре: „Ох, как беше думата на български?“, лишаваме децата си от корени, скривайки традициите и родните си богатства. Колкото тъжно, толкова вярно и срамно!
Нам ни трябва обединение повече от всичко! Разединението и индивидуализмът, така характерни за българската народопсихология, са толкова вредни и деградивни точно тук, точно сега!
Карйно време е да обединим, ако искаме промяна; ако искаме да спре текучеството на млади специалисти и достойно бъдеще за нас, младите. Дали това ще направят Българско национално обединение (БНО), дали коалиция между нови партии – нищо няма да се получи, ако този път не бъдем единни!
В крайна сметка единственият шанс да променим нещо е, ако вкараме в парламента партия и личности, решени не това. В противен случай вечно ще си тъпчем в това състояние. Както са вписали БНО в програмата си, трябва да се свика ВНС, да се изготви проект за нова конституция, да се реформира съдебния закон и този за полицията, както и още няколко ключови… Чак тогава, когато променим правилата, по които работи тази държава, можем да се надяваме на истинска промяна в управлението ни. Защото управляващите ни в днешно време са вълци без никакви задължения и без никакви наказания, ако не си вършат добре работата.
Сега е моментът, следващ може и да няма… и тогава ще се питаме хорово: „God, what happened?! (Господи, какво стана?!)
How do you experience reality?
That is a question on which I ponder a lot these days. It seems we all share the same world, but we live in quite different worlds of our own (Mike Knopfler – Brothers in Arms lyrics), formed by our perceptions, learned life lessons, dominating emotions, family and work environment and so on. It seems that everyone experiences reality differently.
And very, very rarely, we manage to touch each other and join our realities together with other people and this makes us so fulfilled and happy! These, I believe, are moments of life in which we feel truly connected and that bring so much meaning and joy to life. And on the next day, your reality perception and experience is not the same, it is enriched by the one of the person you connected to.
It is sad, but the world and all its messages drive us so far away from this openness to connect to others! Most of us have actually forgotten they can do this and they spend most of their life only in “their own reality”…
The thoughts on this subject were provoked in me by a Bulgarian magazine I read – Biograph. I learned about it from an interview by the publisher Svetlyo Kantardjiev and when I bought one of its copies, I fell in love with it. As you can guess by its name, there are many biographies inside it of so many different people – artistic and scientific geniuses, prominent political leaders and so on.
Reading, it seems, is not so direct, but yet another way to touch to the reality experience of other people. Especially reading autobiographies, poems, stream-of-consciousness books and so on. And the reason I am so interested in how other people experience reality, is because I believe and I know how you experience reality actually determines how happy are you in life, lets you make better decisions, can make you a lot more intelligent and maybe also in some cases influences our common subjectively-objective reality.