Това е въпрос, който често се задава в България. През последната година, особено в бъдещата европейска столица на културата Пловдив, се случиха множество шокиращи случаи с погазване и унищожаване на културно наследство, които провокираха серия от прехвърляне на топката между различните институции и опитването да се избяга от отговорност. И реално от отговорност се избяга. Виновен за пожара на тютюновите складове се оказа един нищо и не подозиращ клошар, толкова малоумен явно, че да запали дома си. Месеци по-рано един от най-красивите складове беше разрушен, а тъжното му ранено тяло и до ден днешен продължава да е обградено, обезопасено и откъснато от погледите на обикновените хора.
Имаше протести, няколко пъти и за двата случая, на които дойдоха не повече от 100-тина души, които изградиха гражданската си позиция и несъгласието си с това, как се съхраняват културните ценности. Тези протести обаче дойдоха твърде късно. Те трябваше да се сформират години по-рано, когато общината продава общинските имоти със статут на групов паметник на културата на чуждестранни инвеститори. Протест или по-точно реакция от обществото трябваше да има още когато ентусиастите от управителния съвет на Фондация Пловдив 2019 заложиха в програмата си проект за развитие на обектите и превръщането им в културни средища, без обаче да съгласуват намерението си със собствениците на складовете, които, оказа се, че дори не се знаеше кои са. Пропуск? Може би пропуск или просто невежество. Или незаинтересованост.
Дали наистина тези, на които им е хрумнала тази блестяща идея да превърнат тютюновите складове в културни пространства, че собствениците на сградите ще позволят това да се случи. Естествено беше, че колкото повече наближава конкретния момент този проект да бъде задействан, толкова по-голяма ще е вероятността на сградите да им се случи нещо. Защото е важен теренът – в централна пловдивска зона, а сградите…. Те са стари одежди, пропити с пот и тежък въздух на тютюн.
Бях на мястото, когато горяха складовете. Бях там, съвсем близо и усещах вкуса на нафта в устата си. Самите пожарникари коментираха помежду си, че мирише много силно, а огънят безмилостно унищожаваше история, наследство, красота, епоха…
Днес седят мрачни и тъжни, каквито никога не са били. Няма и следа от това, което е било вътре, а фасадите на складовете се крепят само на достолепното си минало. Виновни нямаше. Официалното становище на пожарникарите беше, че не е миришело на нафта, ние всички, които бяхме там в тази вечер сме се заблудили. Груповите халюцинации са висша проба групова динамика. А институциите – мълчат.
Кметът на Пловдив Иван Тотев също запази мълчание… почти. Май щеше да е по-добре да запази пълно мълчание, предвид всички онези неща, които каза за статута на сградите, за това, че не знаят кои са собствениците им че държавните институции го мотат.
Всеки уважаващ себе си човек (няма да казвам политик, защото там проблема със съвестта и скрупулите е по-различен) би си подал оставката, когато при негово управление се случи такава голяма трагедия от гледна точка на културата. Не става въпрос за това дали той е виновен или не, а че не е взел съответните мерки това да не се случи.
Защото кой нормален човек ще допусне имотът му да се трансформира в нещо, което няма да му носи толкова пари, колкото един хотел например или МОЛ или нещо от този сорт?
Очаквай неочакваното е положението в Пловдив и титлата Европейска столица на културата. Само не искам да си представям какво ни очаква.
