За него се сетих, когато прочетох наскоро прочутият разказ на всепризнатия певец на българското село и човекът чието творчество е наситено с огромна доза хумор – Елин Пелин. И от известно време се опитвам да дам отговор на два въпроса: до каква степен психиката на неговия герой е вътрешно единна, от една страна и от друга, до каква степен силите, които бушуват в него са насочени в няколко потока на съзнанието. Образът на Андрешко – дали понякога влиза в една наша студентска противоречива постановка на нещата? Прави ми впечатление от разказа, че наистина той признава поне пред себе си своята слабост (дълго време не знае как точно да помогне на своя съселянин). Но според мен това негово състояние и осъзнаване в никакъв случай не е свързано със скрупулите, тревогите и страстите на някои от нас студентите. Защото си мисля, че универсалният етнически модел, който е вложил писателя в него, търси някакъв логически отрязък на смисъла само в борбата за „Аз”. Както и при нас, така и при него сякаш някакво табу тегне над скритата култура на нас студентите – „Андрешковци“. Някаква „забрана” за „по-отворено” общуване с чужденеца-съдия, прекрачил границата на родното студенство. Именно това старо, но не добре забравено правило ние сегашните студенти си мислим, че всеки чужденец е някакъв заразно болен или е част от някакво невидимо и тъмно изкуство. Затова е естествен и съобразен страхът от него. Това трябва да бъде изкоренено и обеззаразено, и най- вече да разберем, че трябва да бъде обезопасено това наше мнение.
