“Талисманът” – книгата, която няколко човека ми препоръчваха от Никълъс Спаркс, се оказа доста добро попадение. Заслужава няколко реда в блога ми.
Честно да си призная в първите страница действието вървеше някак бавно и романът не ме грабна веднага. Описваха реалностите на войната – в Ирак, ако трябва да сме по-точни. Някъде след половината на книгата нещата започнаха да се забързват и нямах търпение да я изчета цялата.
Главните герои, Логан и Бет, естествено се влюбват – все пак това е роман на Никълъс Спаркс. Логан, воден от съдбата, търси нещо, което сам не може да разбере. И все пак продължава да го търси. Бет е от онези хора, които поемат инициативата, откровени са,емоционални, но и чувствителни. Тя е отдадена майка на сина си, Бен – будно и целеустремено дете. Нана, бабата на Бет, е моят фаворит обаче. С нейните остроумни включвания и чувство за хумор тя искрено ме забавляваше.
От четирите романа на Никълъс Спаркс, които съм прочела досега („С дъх на канела“, „Тетрадката“, „Последната песен“ и „Незабравима разходка“), този е най-загадъчният. Другите 4 си приличат, поне аз така го възприемам, но този е различен. Имаше малко повече мистерия сякаш, но не ми отне дълго да разгадая нещата предварително. Може би това, че не гледах филма преди да прочета книгата допринася за горното ми заключения. Да, определено това е причината.
Дали препоръчвам „Талисманът“? Твърдо „да“. Защо? Бих го описала по следния начин – държи те в напрежение; знаеш, че нещо ще се случи, нещо предопределено, но не задължително хубаво. Това чувство ме беше обзело през цялата книга. Онова, което не можах да предвидя, беше краят, признавам си. Очаквах най-лошото, но уви…
