Намираме се в ерата на доминиращите консуматорство и егоцентричност и изглежда някак абсурдно да говорим за „духовно пробуждане“. Обаче забелязвам, че все повече хора се интересуват от темата, с риск да бъдат приети от масовото общество за особени или различни. И аз съм един от тези странници, които се вълнуват не само от материалната, но и от духовната си същност.
Много неща вече се променят в света. Живеем във време на пробуждане и желаем промяна. Нестихващата вихрушка от ежедневни проблеми ни залива и се нуждаем от някакъв по-висш смисъл за живот. Мнозина искат да вземат живота си в свои ръце и да избягат от моделите, наложени от обществото. По този начин те ще открият вътрешното си аз, ще разберат какво е за тях истинскoто щастие и ще живеят живота, който наистина искат да живеят, а не този, продиктуван от заобикалящите ни клишета.
На прага семе на едни от най-големите човешки и социални проблеми, които светът е виждал. За да се справим с тях, са ни необходими по-различни действия от досегашните. Все повече хора вече са достатъчно смели да внесат промяна в самите себе си и семействата си, защото знаят, че промяната, от която се нуждае планетата ни, преминава първо през индивидуалната трансформация.
Хората, които имат подобен мироглед, можем да ги наречем духовно пробудени. Те виждат, че кръгозорът им се увеличава, техните интереси се развиват, смисълът на живота им се променя и придобиват нови стремежи и вдъхновения. Всичко това е продиктувано от желанието им да се променят в името на всеобщата глобална промяна.
За някои да излязат от черупката си, означава да се саморазрушат, а за други – да израснат. Вие от кои сте? Припознахте ли се в някои от думите ми? Тази статия събуди ли малък пламък във вас? Ако ви трябват още вдъхновяващи слова, то ще ги откриете в следващата статия в блога ми. Бъдете готови, а дотогава се опитайте да бъдете най-добрата версия на самите себе си.
Етикет: хора
Хората с увреждания
Знаем ли как да се отнасяме към хората с увреждания ? Този въпрос си го задавам във всеки един момент, когато срещна някого от тях – хората с увреждания. Дали всички и докога ще продължаваме да обръщаме глава в друга посока виждайки тези хора в това неравностойно положение. Мисля си като млад човек, че е крайно време да спрем с това „отвръщение” което декларираме към тях. Защо ли имам усещане,че те го забелязват и стават още по-раними от това си положение? Даже съм склонен да смятам , че те се обиждат от подобен жест на отхвърляне. Защото все още не сме дорасли. Редно ли е да продължаваме по този начин с един негласен отказ да се интегрират в живота на всички нас. Правилно е, че ние трябва да имаме гражданско чувство, огромна съпричастност, която би трябвало да засвидетелстваме към тях непрекъснато. Крайно време е да преодолеем това наше малодушие и да облекчим изолацията и душевното им страдание. Като един лесен и прост пример мога да предложа поне веднъж да се помогне на някой човек с увреждания – да пресече улицата, да разговаряме нормално, да му опишем нещо което не вижда. Нека за в бъдеще да се опитваме да разширяваме хоризонта. Именно по този начин ние ще се чувстваме удовлетворени. Поне се надявам да предизвикаме усмивка, която е най-безценната награда. Радвам се ,че в почти всяко училище, учреждение и т.н. има рампа за инвалиди. Това е доста успокояващо и означава, че все пак има някой които да мисли и за тях.