Искам да ви кажа, напук на вятъра с неговата смразяваща и неприятна сила, хапещото зимно слънце, студа и снегът не трябва да забравяме дребните и обикновените неща. Защото именно те ще ви топлят в тия мразовити и сибирски зимни дни. Аз ви препоръчвам да се смеете колкото се може по-често. Смехът е и ще бъде завинаги най-доброто лекарството против стреса. Някои изследвания доказват, че именно смехът повишава нивото на ендропини в организма. На кратко това са елементите, подобни на морфина, които облекчават болката и напрежението. Не забрававяйте и най-вече музиката – да слушате и да пеете, романите, телевизията и домашните животни. Нека винаги мечтаенето и усмивките не отсъстват от вашето ежедневие. По този начин всичко ще бъде цветно и ефирно. Доказано е, че кръвното налягане пада, когато галим кучето или котката си. За галенето и кръвното мога да го кажа, че е така защото имам котка и се убеждам в това всеки изминал ден. Много мои приятелки и колежки днес релаксират с аромотерапията или с някакъв вид трансцендална медицина. Но според мен универсален метод за борба със стреса обаче все още няма. Тайната е в откриването на онзи, който е добър за всеки от нас. Не забравяйте и дребните радости от живота. Методите за релаксация могат да ви помагнат да се справите със стреса, но успехът ви ще е пълен, само ако съумеете да върнете вкуса си към живота и да възстановите вярата в себе си.
Месец: февруари 2012
Хората с увреждания
Знаем ли как да се отнасяме към хората с увреждания ? Този въпрос си го задавам във всеки един момент, когато срещна някого от тях – хората с увреждания. Дали всички и докога ще продължаваме да обръщаме глава в друга посока виждайки тези хора в това неравностойно положение. Мисля си като млад човек, че е крайно време да спрем с това „отвръщение” което декларираме към тях. Защо ли имам усещане,че те го забелязват и стават още по-раними от това си положение? Даже съм склонен да смятам , че те се обиждат от подобен жест на отхвърляне. Защото все още не сме дорасли. Редно ли е да продължаваме по този начин с един негласен отказ да се интегрират в живота на всички нас. Правилно е, че ние трябва да имаме гражданско чувство, огромна съпричастност, която би трябвало да засвидетелстваме към тях непрекъснато. Крайно време е да преодолеем това наше малодушие и да облекчим изолацията и душевното им страдание. Като един лесен и прост пример мога да предложа поне веднъж да се помогне на някой човек с увреждания – да пресече улицата, да разговаряме нормално, да му опишем нещо което не вижда. Нека за в бъдеще да се опитваме да разширяваме хоризонта. Именно по този начин ние ще се чувстваме удовлетворени. Поне се надявам да предизвикаме усмивка, която е най-безценната награда. Радвам се ,че в почти всяко училище, учреждение и т.н. има рампа за инвалиди. Това е доста успокояващо и означава, че все пак има някой които да мисли и за тях.
Разумният студент
За него се сетих, когато прочетох наскоро прочутият разказ на всепризнатия певец на българското село и човекът чието творчество е наситено с огромна доза хумор – Елин Пелин. И от известно време се опитвам да дам отговор на два въпроса: до каква степен психиката на неговия герой е вътрешно единна, от една страна и от друга, до каква степен силите, които бушуват в него са насочени в няколко потока на съзнанието. Образът на Андрешко – дали понякога влиза в една наша студентска противоречива постановка на нещата? Прави ми впечатление от разказа, че наистина той признава поне пред себе си своята слабост (дълго време не знае как точно да помогне на своя съселянин). Но според мен това негово състояние и осъзнаване в никакъв случай не е свързано със скрупулите, тревогите и страстите на някои от нас студентите. Защото си мисля, че универсалният етнически модел, който е вложил писателя в него, търси някакъв логически отрязък на смисъла само в борбата за „Аз”. Както и при нас, така и при него сякаш някакво табу тегне над скритата култура на нас студентите – „Андрешковци“. Някаква „забрана” за „по-отворено” общуване с чужденеца-съдия, прекрачил границата на родното студенство. Именно това старо, но не добре забравено правило ние сегашните студенти си мислим, че всеки чужденец е някакъв заразно болен или е част от някакво невидимо и тъмно изкуство. Затова е естествен и съобразен страхът от него. Това трябва да бъде изкоренено и обеззаразено, и най- вече да разберем, че трябва да бъде обезопасено това наше мнение.
Жертви на анорексията
Едва ли има момиче, което поне един път в живота си да не се е опитвало да отслабне. Никой не може да ме убеди в противното – ежедневно се сблъсквам с този проблем с мои колежки и приятелки. Някои от тях успяват да свалят няколко ненужни килограма и се чувстват добре. Други разбират на време, че няма смисъл непрекъснато да бъдат хем гладни, хем да си остават дебели. Според мен е много важно във всяка една диета да има мярка. Ако не спрем навреме пазенето на така жадуваната линия, може сериозно да навредим на здравето си, а и на психиката си, както се случва с много известни у нас и по света личности. Искам да споделя един случай от моето обръжение. Две близки приятелки допреди няколко години, като вървяха по улиците, след тях винаги някой се обръщаше, защото бяха чудесни брюнетки. Сега не е така, вече ги отминават и те си мислят, че изглеждат печално, защото са загубили хубостта и виталността и уж техния живот изтичал. И така стават жертва на анорексията. Какво всъщност е тя ? Дали е тотална липса на апетит, която може да настъпи по различни причини (болести на хранопровода, психически проблеми, нервни увреждания) ? Анорексията много често при голяма част от нас, които се стремим към добра физика и отлична хубост е причинена от съзнателно, продължително и дълготрайно гладуване и отслабване. Искам да питам всички девойки – докога? И какъв е смисълът от това ? Трябва ли да се тормозим, нали така ние създала природата и такъв ни е бил жребият в живота. Обичайте се и се харесвайте такива каквито сте, независимо от това какво показва кантара – важно е какво носите в душата си.