Позволява ли родителят самостоятелност?

independent_childКато записах за деца и родители, преломен момент в отношенията помежду им е самостоятелността на детето.

Родителят в повечето случаи има желание да покровителства и да насочва рожбата си във всяко едно отношение. Още от ранна възраст повечето майки и бащи следят всяка стъпка на малкото човече, а покровителското им чувство е толкова силно, че то не престава, а се засилва с всяка една година. Постепенно родителят се приучава, свиква да приема ролята на водач – казва на детето какво да прави, как да го направи, мислейки, че показваният от него подход е най-правилен. Ядосва се и е склонен да се кара, ако детето вземе самостоятелно решение и то, естествено, се окаже неправилно. Понякога може да последва възпитателна проповед или няколко шамарчета по дупето. Този тип възпитание обаче обърква детето и му създава психологическа бариера да мисли самостоятелно. Израства в очакване да му бъде посочено какво да направи, знаейки подсъзнателно, че свободният избор ще доведе до определени последици. Така годините минават, а детето не се се развива извън обсега на родителя. Постепенно изпада в конфронтация със заобикалящия го свят когато трябва да вземе самостоятелно решение. Търси начин да се обади по телефона, иска мнение, изпитва несигурност, изпада в ситуация, в която околните разбират за колебанието му и могат да го превърнат в обект на подигравки.

Всяко дете е самостоятелна личност. То се ражда, не за да живее в сянката на родителя, а за да се превърне в свободно мислещ и действащ, полезен на обществото човек. Макар то да е създадено от родителите си, детето не е вещ и не им принадлежи. Тяхната функция е да възпитат добродетели и да го подготвят за живота като изградят у него чувство за увереност, самостоятелност, логическо мислене… всичко онова, което ще му помогне да продължи живота си като независим човек.

И това става още в първите години. Когато детето е оставено само да намери начин да се нахрани, да си направи закуска, да си завърже обувките, да отиде за първи път до магазина, да излезе с приятели, да си избере само дрехите, които му харесват, да има свои интереси като игри и хобита, а не те да му бъдат диктувани от родителя, спрямо неговата представа за това кое е добре, развиващо или интересно. Тази стъпка е важна, за да се осъзнае детето като личност със собствено мнение и свободна воля.

Да си дете в свят на конкурси за красота

Детските конкурси за красота са изключително разпространени в Америка. Всъщност там като че ли цялата нация функционира по съвсем различен, колкото близък, толкова и непознат ни начин. И докато ние тук се чудим как да се преборим за по-висок стандарт на живот, там разглезените люде могат да си позволят не да мислят за социалните си придобивки и как да впрегнат ума си, за да си извоюват по-високо място социалната йерархия, а по-скоро насочват усилията си в начинания, които ще ги накарат да изживеят типичното американско мислене – да бъдеш някой, да бъдеш на върха, да изпъкнеш сред останалите и т.н. и т.н.

child-beauty-pageantТези, които не успяват да го направят като млади, прехвърлят част от амбициите си върху собствените си деца. За този тип родителско поведение ще говоря може би малко по-нататък.

Детето постепенно се превръща в обект на родителя- вещ, която той подчинява с чувството, че тя му принадлежи. Едни от най-популярните предавания, които представят тази потресаваща психологическа картина са детските конкурси за красота.

Първият фрапантен момент тук, според мен, е частта в която детето се учи да дефилира, да заема стойка, да мисли за външния си вид. Суетата идва с нуждата да се сравнява с другите и води до пораждането на злоба, която детето в тази крепка възраст не може да осъзнае и контролира. Вторият момент е, че детето не може да се пребори с чувството на загуба, когато това се случи. А то непременно се случва. Копнее да бъде принцеса, да получи корона и когато това не става, драмата е голяма и нанася дълбока психологическа травма. Третият и най-опасният момент е реакцията на родителя след поражението. Той излива най-често гнетта си върху детето, но и обижда другите. Детето познава единствено това поведение и подражава.

Резултатът – след не повече от 5-10 години малкото момиче се е превърнала в озлобена жена, който не може да се справи с личния си живот. Печелила или губела, вместо да се вълнува от трепетите на детство, е трябвало да мисли за външния си вид, за представянето си, В следствие на това се дистанцира в училище, приемайки другите по дефолт като конкуренция. Често е агресивна, иска да се наложи и прави всикчо, за да постигне целта си. Желае винаги да изпъква, докато вътрешно крие множество комплекси. Най-вероятно у дома винаги трябва да се справя с високите изисквания на родителите си.

Не знам какво е вашето мнение за детските конкурси за красота, но както си пролича от текста ми, моето не е добро. Смятам, че това е не детска, неморална, безотговорна проява на родителя към собствената му плът и кръв. А също и на обществото като цяло, защото позволява подобни мероприятия.

Книгите, съхранили детето в нас

detstvoВсички си спомняме за онези дни от нашето безгрижно детство, когато книгите с приказки ни завладяваха с приключенията си, с безграничността и многообразието на фантазията, с геройствата и рицарските подвизи. Пленяваха малките ни сърца с нови за нашата детска душа вълнения. Това, че споменът за приключенията на Пипи Дългото чорапче, Ян Бибиян и Пинокио все още ни вдъхновява и ни кара да мечтаем, означава само едно и то е, че все още пазим Детето в себе си. Пипи е събрала в себе си неща, за които всяко дете бленува, а именно волност, въображение, приятелство и сила, затова остава любимка на няколко поколения деца. Питър Пан е детето, което подобно на всеки от нас сега, не иска да порасне. Пинокио е олицетворение на метафората, че неволите облагородяват и ни даряват с човещина, защото той трябва да премине през безброй перипетии за да заслужи човешко сърце и душа. Приказката за Ян Бибиян, който се сдружи с дяволчето Фют, което замени главата му с глинена, а след смели приключения във вълшебното царство се спаси. Сега, малко над детската възраст се срещаме с хобити и елфи във „Властелинът на пръстените”. Тази книга ни потапя в един приказен свят на приключения и незабравими преживявани, на вечните идеи за борбата  между доброто и злото, за силата на любовта и приятелството, за величието и мъдростта, поднесени толкова реалистично, че завладяват съзнанието на малки и големи. Книгите от детството ни са бариерата, която пречи на действителността да ни погълне изцяло и да изгубим приказната страна наречена Фантазия. Кой родител не би искал да се върне към детските приказки и да ги сподели с детето си ?!