Минавах покрай една от поредните безлични бетонни огради, изникнали из квартала. Сякаш някой е решил, че това е най-умният начин да затвори едно пространство – с монолитна, студена стена, която не оставя място за въображение. Спрях се и я загледах. Тя не беше просто преграда, а символ на градска посредственост. Гледах как дъждът се стича по нейната повърхност и усещах миризмата на мокър цимент, която се смесваше с нещо по-тежко – миризмата на безразличие. И тогава се сетих за Имхотеп.
Когато Имхотеп създава първата пирамида със стъпала, той не е просто натрупал камък върху камък. Той е променил начина, по който хората възприемат вертикалното пространство. Той е създал ритъм, посока, амбиция. Неговата структура е била диалог между земята и небето. Нашата – диалог с… скуката.
Днес ние запълваме празнините с бетон, сякаш това е най-лесният начин да изглеждаме модерни. Но бетонът, без мисъл и форма, е просто икономическа сметка – евтин, бърз, бездушен. Той е архитектурен провал, защото отказва да разкаже история. Всяка стена трябва да има смисъл, да носи идея, да бъде стъпало, а не преграда. Всяка структура трябва да бъде свидетелство за нашата способност да се справяме с тежестта на битието.
Вървях нататък, усещайки как градът около мен става все по-тежък и все по-плосък. Имаме материали за вечността, но липсва смелостта да мислим отвъд запълването на празнотата. Стената пред мен не беше просто бетон – тя беше огледало на собствената ни посредственост. Тя мълчеше, но крещеше достатъчно силно.
