Едно кафе и десерт в центъра – 12 евро, изсипани в коша на учтивостта. Изгубени в половин час на усмивки, в които нямаше и капка искреност. Седях на една от онези тесни маси, където дори лактите ти влизат в конфликт с чуждите, и се опитвах да не покажа колко съм разочарована. Поне по 20 цента на минута ми струваше да поддържам този евтин театър. Дълго време вярвах, че емоционалната зрялост е като стерилна болнична стая – без крясъци, без сълзи, без размахване на ръце. Убедена бях, че ако успея да запазя лицето си като порцеланова маска, докато всичко около мен се разпада, значи съм постигнала някакъв висш интелектуален пилотаж.
Истината, разбира се, се оказа доста по-груба и по-мръсна от моите представи. Оказа се, че зрелостта не е липса на буря, а умението да не се удавиш в нея. Да не си разбиеш лодката в скалите. Преструвката, че не те е грижа, не е психологическа устойчивост – тя е просто затишие преди бурята. Когато потискаш гнева, не го унищожаваш, а го затваряш в бутилка, която с всяко натискане на капачката става по-тежка и по-опасна. Това не е самоконтрол – това е отложено самоунищожение. Защото рано или късно тази енергия ще избие, и то най-вероятно в най-неподходящия момент.
На съседната маса имаше една жена. Лицето ѝ беше каменно, но пръстите ѝ, които се свиваха около чашата, крещяха друго. Тя не беше емоционално зряла – тя беше емоционално блокирала. Точно като мен в онзи момент. За първи път си признах, че моят „самоконтрол“ е просто липса на смелост да призная собственото си недоволство. Истинската емоционална регулация не е да не чувстваш, а да разпознаваш интензитета на емоцията и да не позволяваш тя да диктува действията ти. Това е разликата между това да си бурята и това да си фарът, който я наблюдава. Когато мислех, че зрелостта е липса на гняв, всъщност бях в капана на едно опасно изкривяване. Гневът е сигнал. Той ти казва, че границата ти е нарушена, че нещо е нечестно. Ако го игнорираш, за да запазиш фасадата на „спокойна дама“, всъщност губиш най-важния си инструмент за самозащита и самопознание.
Да осъзнаеш тези механизми е болезнено. Изисква да спреш да се гледаш като героиня от филм и да започнеш да се гледаш като човек, който има право да се ядосва, но и отговорност за това как го прави. Научих, че зрелостта е в това да кажеш: „Ядосвам се, защото това е неточно“, вместо да се усмихнеш и да платиш цената на собственото си унижение. Сега, когато се озова в подобна ситуация, не се опитвам да изтърпя всичко в тишина, за да изглеждам по-умна. Просто приемам, че емоцията е там, че е валидна и че не е задължително да бъде центърът на моята личност.
Оставих сметката на масата и излязох в шума на града. Знам, че следващият ми разход за „преструвка“ ще е по-нисък от тези 12 евро.
Случвало ми се е точно това с „маската“ – да държа усмивка, докато вътре кипя, и после да се чувствам празна и виновна. Понякога си мисля, че жените сме научени да сме „стерилни болнични стаи“, както написа, и да не си позволяваме истинската емоция, за да не сме „драматични“. Поне при мен вече работи правилото – по-добре кратък, ясен и неприятен разговор, отколкото да плащам за кафе и да преструвам, че всичко е наред.
Прав си за театъра. Онзи ден гледах едно предаване с психолог по телевизията и точно това каза – че хората често бъркат емоционалната зрялост с потискане на чувствата. После добави, че това е като да държиш балон под вода – в един момент той ще гръмне и ще стане още по-лошо. Тази твоя фраза за „порцелановата маска“ много точно го описва.