Нацелвам тоя цирк на всяка крачка. Заглавия от типа „AI революцията е тук и ще замени вашите работни места“ вече ме побъркват. Зад тях стои една стара и доста мръсна схема – препакетиране на интелектуалната кражба под лъскавата опаковка на „интелигентен софтуер“. Виждал съм го във всякакви индустрии, но в технологичния сектор сега върви с особена хищна изящност. Не е иновация, а изграждане на т.нар. „wrapper“ икономика – бизнес модел, чиято единствена стойност е да сложи лъскава опаковка върху чужд труд и да го продаде на по-глупавите с по-висок марж.
Механизмът е прост и не изисква мозък. Взимаш достъп до API на някой голям модел, който вече е „изял“ почти целия интернет, добавяш интерфейс, който изглежда модерно и минималистично, и после се представяш за създател на революционна технология. Продаваш го като „AI-powered решение за копирайтинг“, „автоматизиран дизайн“ или „интелигентен юридически асистент“. Всъщност не си създал нищо. Ти си просто посредник, който извършва арбитраж върху чуждия интелектуален труд, превръщайки го в абонаментен модел за 29 долара на месец.
Тая схема убива занаята, защото премахва най-трудната и най-ценната част – процеса на мислене. Преди технологията да стане толкова агресивна, професията на редактор или дизайнер се крепеше върху нюанса, върху способността да усетиш контекста, да разбереш подтекста и да вложиш емоционална интелигентност в продукта. Сега бизнесът се фокусира върху „ефективността“ – евтина дума, която в градския речник почти винаги означава „премахване на човешкото за разходите“. Клиентът се подлъгва, че може да получи 100 статии на цената на една, без да осъзнава, че получава само рециклиран, бездушен шум, който няма да задържи никого.
Видях как това се случва с преводачите. Малки агенции, които някога се гордееха с прецизност, започнаха да използват тези „wrapper“ инструменти, за да надуят обема си. Те продават бързина, но в процеса изтриват смисъла. Когато преводът се превърне в просто пренасяне на символи от един език на друг чрез алгоритъм, той губи своята културна тежест. Става просто техническа трансферна стойност. И тук е капанът за бизнеса: когато занаятът се деградира до нивото на автоматизиран поток, той става лесно заменим. Когато и ти започнеш да работиш като машината, няма да има смисъл да ти плащат повече от машината.
Това е класическа икономическа самозакачка. Хората, които вярват, че технологията ще ги освободи от скучния труд, всъщност просто премахват единствената си защита срещу обезценяването на собствения си труд. Те купуват илюзията за суперсила, докато всъщност купуват инструмент за собственото си изтриване от пазара. Професиите не умират от липса на умения, а от прекалено голямо доверие в инструменти, които нямат способността да разбират нищо повече от статистическа вероятност на следващата дума.
Бях там, когато първите такива „автоматизирани агенции“ започнаха да се появяват в София и да обещават революция в маркетинга. Видях как собствениците им, които дори не знаеха какво е „prompt engineering“, се представяха за визионери. Те не инвестираха в хора, а в абонаменти за софтуер. Резултатът? Пазарът се наводни с посредственост, която е толкова евтина, че никой не може да си позволи да изисква качество.
В крайна сметка технологията не променя занаята, тя го разгражда до неговите най-примитивни, механични елементи. Остават само скелетите на професиите, без плът и без дух. Схемата е успешна, защото е лесна за масовото приемане на ниската цена, но е обречена, защото няма да остане нищо, което да си струва да се купува. Следващият „AI революционен“ стартъп вероятно ще ни предложи автоматизирано писане на поезия. Може би ще е евтино, но няма да има нищо, което да ни накара да я почувстваме.
Много ми хареса, че авторът директно нарича случващото се „интелектуална кражба“. Обикновено се говори уж учтиво за „препакетиране на съдържание“, но тук има яснота. Статията би била полезна най-вече за хора, които се занимават с дигитално съдържание, защото показва колко лесно някой може да изкара пари от техния труд, без да е положил особени усилия.