Май се научих да харесвам опашките.
Днес бях на гише в пощата. Не за нещо спешно, не за нещо жизненоважно. Просто да сменя адреса на едно списание, което чета от години. Мислех, че ще отнеме пет минути. Отне час и половина. И знаете ли какво? Не бях ядосан. Бях… спокоен. Дори някак задоволен.
Преди две години щях да изпадна в истерия. Да крещя, да се оплаквам, да изразя презрението си към цялата система. Да пиша гневни постове в социалните мрежи, да търся контакт с медиите, да настоявам за реформи. Сега? Просто спрях да се боря. Приех, че това е част от живота. Опашките са ни в кръвта. Не, не метафорично. Буквално.
Спомням си как баба ми чакаше хляб по време на социализма. Понякога се нареждаше още преди зори. Не заради качеството на хляба, а заради самото чакане. Тя казваше, че така се виждали съседи, обменяли се новини, сплетни, истории. Опашката била социален феномен. Тогава не разбирах. Мислех, че е просто абсурд. Сега, докато гледам възрастна жена пред мен да си купува марки, се замислям. Може би баба ми е била права.
Наблюдавам. Всички сме еднакви. Загледани в телефоните си, откъснати от реалността. Или пък се опитваме да завържем разговор с непознати, само за да убием времето. Като че ли търсим някакъв смисъл в това безсмислено чакане. Споделяме общ опит. Свързва ни общото страдание. Иронично, нали?
Преди няколко месеца бях на лекар. В частна клиника, платих си, очаквах бързо обслужване. Греда. Оказа се, че и там има опашка. И то от платени пациенти! Лекарят закъсняваше с по половин час за всеки пациент. Обяснението? „Много пациенти, не мога да се оправя.“ Не се извиняваше. Просто констатираше факт. А ние, платените пациенти, чакахме. И мълчахме. Защото така е в България. Плащаш, чакаш.
Друг пример: преди година исках да си извадя нов паспорт. Запазих час онлайн. Мислех, че съм се уредил. Оказа се, че системата е бъгясала и часът ми не фигурирал никъде. След три часа чакане на опашка, ми казаха, че трябва да си запиша нов час. След месец. Направих го. И пак чаках. И пак се чудех защо се примиряваме с това.
Опашките са повече от просто неудобство. Те са отражение на нашата система, на нашето общество, на нашата национална идентичност. Те са тест за търпение, за самоконтрол, за способността ни да се адаптираме към абсурда. И ние, българите, май сме отлични на този тест.
Съзнавам, че звучи песимистично. Може би съм се предал. Може би просто съм се примирил с факта, че в тази държава винаги ще има опашки. Но аз твърдя друго: научих се да ги използвам. Като време за размисъл, за самоанализ, за наблюдаване на хората. Като възможност да избягам от шума и стреса на ежедневието.
Така че, да. Май се научих да харесвам опашките. И не просто да ги харесвам. Да ги превърна в част от живота си. Защото в крайна сметка, какво друго ни остава? Да се ядосваме? Да се оплакваме? Или да приемем, че това е нашата съдба? Аз избрах да приема. И мисля, че това е най-доброто решение, което съм взел напоследък. Защото, нека си признаем, има опашки, и ние сме в тях. И ще бъдем. Докато сме българи.
